Всяка неделя - НЕОБУЗДАНИЯТ 1-2-3
НОВА
КНИГА
НЕОБУЗДАНИЯТ 1-2-3
Добави в Facebook
Добави в Twitter
RSS канала - Всяка неделя

Това са негови думи: Скромността краси глупака!
Повтаряше ги непрекъснато, сякаш за да им повярва и той.
Казаков беше един от хората, които най-трудно могат да се опишат. Непрекъснато играеше, казваше ти дори, че играе – с едно бързо, хитро намигване.
Но не беше никакъв хитрец, нищо подобно. За нищо не умееше да се пазари истински, макар да правеше такова впечатление. Просто искаше да не го взимат за глупак. Говореше, говореше – стигаше до крясъци, преминаващи за малко във фалцет, и сетне внезапно започваше да шепне. Тези, които не го обичаха, а те бяха много повече, го смятаха за луд – е, не толкова, колкото Генко, но там някъде, наоколо, това беше удобно за тях, понеже какво да му завиждаш на „различния”, той си е наказан, нали, въпросът със завистта отпада автоматично.
Нерон беше от хората, които обезателно трябва да освободиш от външното, като обелиш кората на предизвикателното, арогантното, понякога дори налудното – отдолу се появяваше нещо различно. Един непрактичен, лесно плашещ се човек, не особено възрастен. Хитреците, които искаха да го измамят, го смятаха за пресметлив, за да им е чиста съвестта. Веднъж изчезнаха двайсетина картини от негова изложба в Париж, вече беше направил име там, търсеха го, мнозина решиха, че организаторите са ги присвоили, в ония времена понякога се случваха подобни неща. Той спомена веднъж-два пъти за това, и повече не отвори дума, а хитреците си обясниха това с огромната му продуктивност – сякаш заран е намирал картините готови до леглото си.
Пресметлив, нали, обаче все купуваше някаква земя в Божурище, после се оказваше, че е без нотариален акт, превръщаше някакъв сайвант в ателие, където мръзнеше като куче, така казваше, после историята се повтаряше. Първото интервю, което направих с него, е заснето в поредния пущинак в Божурище, край един огън.
Доста време главно ние с Аксиния Джурова се занимавахме с него. На първата му голяма изложба на „Раковски” заведох Славков, а сетне и Джагаров, и той му помогна най-сетне да получи нормално жилище в „Люлин”. Където пък се разиграва другата история, която ви предлагам.
Аксиния направи много за него, тя все го гледаше някак изпитателно, сякаш очакваше докъде ще стигне той с думите си, но беше съвсем наясно със стойността му. Мисля, че по онова време беше сама в това отношение. Големите му закрилници се появиха много по-късно, когато вече му трябваха – или те поне си въобразяваха, че го иска – големи търговци.
И още един-двама полагаха грижи за него – Иван Будинов, който беше шеф на София прес, и бързо схвана, че Нерон ще бъде харесан повече навън, отколкото тук. За него говореха, че е единственият министър, който е разбрал за освобождаването си от вестник „Работническо дело”. Така разбрал и за назначаването си – но това вече ми се вижда прекалено.
Веднъж се появи Цвятко Дочев, един прекрасен художник, който обаче си стои все в село Терзийско – това е в Троянско, което, разбира се, не го прави по-малко добър. Той се обади с идеята да убедим Нерон да отиде при него в Троян, в керамичната фабрика, където Цвятко се водеше на щат.
„И какви ще ги дъвчи там?” – попитах.
Цвятко ми каза, и аз веднага тръгнах да навивам Казаков, обаче той си беше вече готов. Отиде в онази фабрика, изрисува – колко? – 100, 200 или не знам колко чинии, изпекоха ги, станаха фантастични миниатюри. Цвятко ми донесе едно кашонче, може би бяха двайсетина, сега нямам нито една. Но вече бях пратил човек да направи поредното интервю с Нерон, във фабричния цех, и това ми беше напълно достатъчно.
Никога не съм искал картини от художниците, които съм представял – отначало се чудеха, някои дори се мръщеха, но сетне свикнаха, с изключение на двама-трима, пред които не устоях, а бяхме и приятели. Представил съм към 700 изложби, мнозина бяха сигурни, че имам грамадна колекция, а и Боян Радев го казваше непрекъснато – той смяташе, че ги крия някъде, и скрито се състезавам с него. А отгоре на всичко, толкова съм стиснат, че дори не му ги показвам. Ако бях по-наивен, щях да кажа, че по-скоро съм колекционирал характери, познанства и приятелства, това с годините се превръща в сериозен натиск над теб, другото престава да те интересува, нещо подобно. От Нерон обаче си купих няколко неща, той леко се озадачи, понеже преди това искаше да ми подари нещо, но си замълча.
Беше в болницата, когато негов близък почти насила ме задължи да приема цяла папка с акварели. Няколко седмици отказвах да се срещна с него, просто нямах време, беше през дивата 1990 година и се бях съвсем развилнял с проклетата „промяна”, но накрая стана неудобно и отидох. Беше нейде край тогавашния булевард „Вълчо Иванов”, в един неприветен блок, а един още по-неприветен апартамент беше натъпкан с работи на Казаков. „Това е за вас” – рече домакинът, и почти насила ме накара да взема папката. Нищо особено не си казахме.
Нерон беше човек, който оценяваше интереса към него. Имам предвид в ония години. Сега щеше да се чуди на колекционерите, които се надлъгват за работите му, някои от които може би са и устойчиви фалшификати. Той се подиграваше на доста известни художници, най-жлъчен беше към Дечко Узунов, та какво остава за нашенските събирачи на картини.
Цените на картините му днес са неправдоподобни. Разбира се, Нерон щеше да каже, че това е нормално, понеже скромността краси глупака, нали. Но аз го виждам все край оня огън в Божурище, или пак там – под дъжда, който преминава в сняг, а той е понесъл поредната си картина, на гръб, през полето, към огъня. И тъй нататък.
Първото ми интервю с Казаков е от началото на 80-те години, но не мога да уточня засега точната дата - край огъня в Божурище.
Второто – в апартамента му в „Люлин”, е взето на 11 декември 1988 година.
Накрая ще видите филма, който направихме с Аксиния Джурова, във времето между двете интервюта.
Ако успея да го издиря, ще видите и разговора с Нерон в троянската керамична фабрика.
 


ОЩЕ ПО ТЕМАТА