СРЕЩИ В БОЯНА
Добави в Facebook
Добави в Twitter
RSS канала - Всяка неделя

Когато през 1997 година поканих Живков в рубриката „Гореща линия” на програма „Всяка неделя”, тогавашният шеф на БНТ Стефан Димитров никак не беше доволен. Той по начало е доста въздържан човек, и много талантлив, разбира се, но тогава не издържа. Беше ми много странна истерията му. „Целият ми живот мина с този човек – мърмореше Стефан. – Защо го каниш сега, защо ти е нужно това?”
Настоях, пък и вече бях получил съгласието на Живков, така че той отиде на 28 септември 1997 година в телевизията. И бил триумфално посрещнат от служителите й.
Аз самият не бях там – напуснах БНТ на 26 декември 1990 година, след една свада с помощника на президента Желев Ивайло Трифонов, и повече кракът ми не стъпи там, чак до 5 май 2002 година, когато разговарях с Горбачов. Между 1993 – 99 година продуцирах „Всяка неделя” дистанционно, от парк-хотел „Москва”, когато я спряха, за да се харесат на Костов.
Живков със сигурност е очаквал да го посрещна в телевизията, но по никакъв начин не изрази недоумението или раздразнението си, че не бях там. Бойко бил с него, но почти никой не го познаваше в ония години. Всички искали автографи от него. Някакво момиче от смущение изтървало своя, Живков спокойно се навел и й го подал – мнозина все още си спомнят този негов жест. На излизане, след интервюто, полицаите, които охраняват телевизията, вече му козирували.
Той познал веднага гримьорката, която го подготвяла за директното предаване.„А, ти си тази, която ме правеше убав!” – пошегувал се той и тя ще го помни винаги.
По времето на Иван Славков, държавната телевизия беше направила един невероятен гаф с Живков, но той не се разсърди за дълго. Помни момичето, което го гримира, но не и повторното излъчване на някакво негово слово.
До 10 ноември 1989 година съм имал само една мимолетна среща с него – на прием във френското посолство, но за това ще стане дума по-нататък.
 
***
Иначе има две анекдотични истории, които странно защо подхранваха куража ми в ония години.
Веднъж, на някакво партийно съвещание в края на 80-те години, Живков видял тогавашния председател на Комитета за телевизия и радио Любомир Павлов и попитал:
„Любо, къде си сега?”
Павлов, естествено, изтръпнал, понеже в телевизията го пратил именно Живков.
„В телевизията” – рекъл тихо той.
„А тъй ли? – отвърнал Живков. – Аз пък мислех, че там управлява Кеворк!”
Научих, и слава Богу, много по-късно тази история.
Има безспорни свидетелства, че Живков редовно е гледал „Всяка неделя”, особено рубриката „Събеседник по желание”.
Ето едно свидетелство, на което можем да се доверим.
То е на поета Любомир Левчев.
„Когато народът беше на мода, къде с обич, къде със завист Кеворкян го наричаха „любимеца на народа“.
Еднократно можеш да спечелиш и от тотото. Но да защитаваш това прозвище всяка неделя е в зоната на невероятното.
Веднъж в годината една шепа интелектуалци се събирахме на султански лов. Ставаше, разбира се, в неделя. Водеха ни във Воденската гора. Вечер се събирахме в голямата ловна резиденция.
Точно там съм виждал една невероятна гледка: Тодор Живков седи сам пред телевизора и гледа „Всяка неделя“. Охраната прави знак да не влизаме в хола и да пазим тишина.
„Човекът от народа“ гледаше „любимеца на народа“. Изражението му беше напрегнато като на пусия - най-опасния лов”.
/Л.Левчев, „Опасно жив”/
 
***
Павел Писарев ми предаде, вече след 10 ноември, разказа на Петър Дюлгеров, шеф на профсъюзите и кандидат-член на Политбюро на ЦК на БКП.
Веднъж, по време на едно заседание на Политбюро, Живков внезапно се разярил и казал: „Няма да ги слушате Кеворк и огонките, те ви лъжат!”
Всички мълчали – мене ме знаят, но кои са тези огонки?
А Живков имал предвид хората около списание ”Огоньок”, ледоразбивача на перестройката, които мощно представях в онези години и които в немалка степен подготовиха общественото мнение у нас за промените.
 
***
От прочутия съветски драматург Михаил Шатров, с когото се сприятелих по онова време, знам друга история.
Поканили го да се срещне с Живков. Идеята била да се опознаят за седмица - две, и по възможност Шатров да напише пиеса за Априлския пленум – тоест, за Живков, разбира се, но такива неща не се изговарят, те се подразбират.
Шатров, който стана световноизвестен с пиесите си за Ленин, не проявил особена готовност – и накрая кротко го отпратили.
Той ми разказа тази история доста по-късно, и вметна: „Знаеш ли, че имаш един доста опасен зрител?”
И понеже усети, че не схващам, разказа онова, което е виждал и Левчев. В неделя Живков прекъсвал беседите им в резиденцията в Банкя в 17,30 и сядал да гледа „Всяка неделя”.
 
***
Какво се е опитвал да види Живков?
Получих отговора някъде към средата на 1984-а година. На кинофестивала във Варна филмът „Събеседник по желание” на Христо Христов получи голямата награда. Той е кръстен на рубриката ми, а пък и аз играя за 4-5 минути себе си, което си беше едно доста глупаво приключение за мен. Игралният филм се снима по съвсем различен начин, в него изобщо не съществува естествеността и спонтанността на телевизионния разговор, и аз си бях направо жалък. Но Христо успя да ме убеди.
Година – две преди това Живков бе отстранил Христов от поста му на председател на Съюза на филмовите дейци заради филма му „Една жена на 33”. Но сега го награждаваха за „Събеседник по желание” – Живков беше майстор на тези обрати.
Както и да е, но на коктейла след награждаването, Живков казал няколко думи, това беше очакван ритуал. Похвалил Христо – филмът му „разкривал образа на съвременния комунист”, нещо от този род. Но пък – продължил Живков – в онази рубрика по телевизията, не е лоша, и момчето /тоест – аз/ е талантливо, обаче там никога не се говори за партията…”
Толкова.
И всъщност човекът си беше прав. Но, разбира се, имаше предвид не толкова партията, колкото себе си. В десетгодишната история на „Всяка неделя” името му беше споменавано не повече от 2-3 пъти, имаше си други предавания – кадилници за тази цел.
Но прислужниците се постараха и ми намериха цаката. Две – три седмици по-късно ме изработиха по най-елегантния начин – наредиха друг да води „Събеседник по желание” / с руския политолог Бовин от Варна/. Не се съгласих, скатах се, после те ме скатаха за цели 6 месеца. Както и да е.
 
***
Преди известно време почина Людмила Филипова, съпругата на бившия премиер Георги Атанасов. Тя работеше известно време при мен, сетих се за някои поучителни истории и ги описах.
Г.Атанасов се обади да ми благодари и ми разказа следното.
Навремето, първият, който сигнализирал в ЦК за „гафа” на Люси с книгата на Р.Узунова, бил Юлиян Вучков.
И още един факт. Чрез Коста Стефанов, който работеше в телевизията и беше син на проф. Никола Стефанов, помощник на Живков, Гарелов си уредил среща с Живков.
По време на разговора, Живков попитал: „Вие толкова ли не можете да се справите с Кеворк?”
Гарелов отвърнал: „Ами, той има много дебел гръб!”
„Какъв гръб?” – попитал първият човек.
„Людмила и Георги Атанасов” – отвърнал Гарелов.
На другия ден Живков спря предаването – казва сега Атанасов.
 
***
А ето какво разказах преди време за Люси.
Люси имаше доста неуреден живот, включително и един брак, който не беше особено прелестен, и пр. Видяхме се в телевизията в края на 1983 година, тя беше в редакция „Информация”, и малко след това я взех във „Всяка неделя”.
В средата на следващата година останах извън програмата за около 6 месеца. Двама – трима се опитаха да ме заменят и само я олигавиха. Люси работеше някак с тях, докато направи големия си гаф, който преобърна целия й живот.
Решила да направи репортаж за Павел Вежинов в английската гимназия. Нищо лошо, разбира се, но заснела и една витрина там с книги на писателя и за него. Между тях и монографията на Румяна Узунова, която вече се подвизаваше в радио „Свободна Европа”. Не ми се вярва Люси да не е знаела за последното – но тъй или иначе в репортажа й попаднал и кадър с книгата на Румяна. Ох, ох, какъв хубав повод – и се започнало. Плъховете от Идеологическия и другите отдели на ЦК се нахвърлили, все едно, че са им подхвърлили сирене от магазина „Дар от боговете” в „Белисимо”.
Работата отиваше към уволнение, и Люси ми се обади -оставаше буквално на улицата, понеже имаше проблеми и с жилището, което обитаваше под наем. Никога не съм я питал, какво си е представяла, че мога да направя за нея. По-късно и тя се държеше по същия начин с мен.
Дигнах се от Банкя, откъдето гледах сеира на телевизията, понеже „Всяка неделя” беше вече напълно разсипана и в ЦК се чудеха какво да правят с писмата на зрителите. Там основно се целувах с Надето и ядях профсъюзни мекици, абсолютно дисидентско поведение по десетоноемврийските стандарти.
Реших да се видя с един от цензорите в ЦК, понеже имаше по-нормално отношение към телевизията, а по-късно дори стана и неин зам.шеф. Той доста се учуди, очевидно очакваше да го занимавам със собствените си грижи, а пък аз – с Люси.
Обядвахме при Антиката в Народния театър/ обедите на К. К., както биха се изразили по-късно лихварите от вестник „Капитал”/, а сетне заведох началника при Богомил Райнов. Бях говорил вече с него, а той нямаше нищо против – заради паметта на приятеля си Вежинов – да каже две думи за Люси. Или поне да види до каква степен са се циментирали главите на ония от ЦК, второто ми се вижда по-вероятно.
Влязохме в апартамента на Богомил на „Руски” 10, той отиде да прави кафе, а началството ми каза: „Брей, тук е широко като киносалон!” И аз разбрах, че нищо няма да получим от него. Така и стана.
И тогава Люси нанесе големия си удар.
Директорката на училището изведнъж се сетила, че при нея учи дъщерята на един от комунистическите първенци Георги Атанасов, и посъветвала Люси да потърси среща с него. Тя самата вероятно също му е казала няколко думи. Един човек щеше да изгори заради нищо и никакъв кадър – един от десетки хилядите кадри, които бълваше всеки ден телевизията. Проявила солидарност – днес тази дума трудно може да бъде обяснена.
И изведнъж Люси започна да идва на работа в телевизията с мерцедеса на премиера.
Това си беше едно истинско чудо. Обаче Люси/ вече Атанасова/ си остана същата.
След известно време стана шеф на редакция „ЛИК”, сякаш иначе щеше да е неудобно за една фактически първа дама. До няколко месеца стана формално и началник на „Всяка неделя”, понеже като не знаеха какво да правят с мен - пак се бях върнал на екран - решиха да ме натирят при Люси. Сигурно, за да гледат сега пък сеира на самия Атанасов. И се нагледаха.
От време на време Люси кротко ме викаше да пушим в коридора – пушеше тя, а пък аз гълтах дима. И все й казвах как комунистите не стават за конспирации, понеже службите бяха подслушвали преврата на Горуня през микрофон, поставен в кокардата на един от заговорниците, софийския комендант генерал Анев.
Аз се смеех, а Люси, примерно, казваше: „Георги смята, че прекаляваш с разследването за допинг аферата в щангите.”
Продължавах да се смея, докато един ден самият премиер дойде в жилището ми в „Зона Б-5”. Имало сесия на Народното събрание и в почивката, в кулоарите, Живков сърдито казал, че трябва да се спре това безобразие във „Всяка неделя”. Едно от величията в щангите отишло при него и му казало, че на момчетата дават от тия хапчетата – внимание! – които му дават и на него.
„Ти чуваш ли какво ти казвам?” – рече вече сърдито Атанасов, понеже го бях зяпнал от слисване и мълчах.
Не останах с усещането, че настоява заради шефското място на Люси. И досега смятам така.
 
 
 
 
Докато още мислех за проклетите хапчета, и пътьом защитавах, да речем, Нешка Робева, която свирепо бяха подгонили, спряха окончателно „Всяка неделя”. И досега им благодаря.
Между другото, Люси беше номинален шеф на програмата и тогава, когато академик Амосов хвърли бомбата си на 25 декември 1988 година. За по-младите си читатели ще кажа, че това беше със сигурност най-шумната антикомунистическа проява в историята на българския соц. Пак ме спряха за известно време. Люси и Атанасов изобщо не реагираха. Само дето ме поканиха ритуално на гости във вилата си в Банкя.
Е, да, на власт вече беше Горбачов. Но същата година клаха арменци по улиците на Баку заради събитията в Нагорни Карабах. Горбачов позорно си затрая. Мълчеше и съветската преса от ерата на великата им „гласност”. Тя стигаше само до безобразията на Сталин.
Имаше още доста истории, заради които Люси пушеше в коридора, а аз гълтах дима, понеже Атанасов й беше казал, че стаята й се подслушва. Но няма смисъл да ги изреждам. Във всеки случай, Атанасови зачестиха с поканите си към мен и Надето, особено след спирането на програмата след юни 1989-а. Веднъж беше и акад. Нико Яхиел,най-довереният съветник на Живков от 30 и повече години, когото наскоро бяха отлъчили, дори се канили да му зашият едно обвинение в шпионаж в полза на французите, някаква такава дивотия.
После, о, Господи, дойде 10 ноември. После едно от мекеретата на Луканов поиска по телевизията оставката на Атанасов. После пак Луканов му спретна едно обвинение и го вкараха в затвора, понеже беше разпоредил да се отпусне една сума за деца- сираци. Ако това престъпление се вземе за мярка, поне 25 от министрите на прехода трябва да бъдат обесени публично. Не възразявайте, мога веднага да ви дам един списък. После оглавих една подписка в полза на Атанасов. Заради което моята приятелка Емел Етем сигурно тайно се е разсърдила. Ахмед Доган обаче – не, със сигурност. Макар че ролята на Атанасов във „възродителния” процес съвсем не е ясна.
После пък Иван Татарчев взе да ме гледа накриво. Сашо Сталийски беше министър на отбраната, и веднъж ми се обади да го посетя, за да видя колко хубав е кабинета му.
Отидох, и той се опита да ми връчи един револвер „Рюгер”. Взех да се дърпам, понеже знаех какво ще се случи. Но Сталийски беше неудържим, а и вече беше надписал оръжието. След два дни „Дума”, разбира се, ме цапардоса заради „наградното” оръжие.
Но по някое време в оня ден дойде и Татарчев. Пиехме, естествено, водка и той ме гледаше все по-намръщено. Накрая не издържах и се изрепчих: „Какво ме зяпаш така?”
Пихме още, и тогава главният прокурор рече:”Ти защо подписа оная подписка за Атанасов?”
Нищо не казах. Нямаше смисъл тогава. Сега с Татарчев сме приятели, мисля.
В събота погребаха Люси Филипова. В църквата „Св.Георги” имаше пет-шест достойни хора от телевизията. Останалата телевизионна рая имаше основания да отсъства – заета е да ближе поредните задници. Началници пък никак нямаше. Мисля, че дори и изобретателят на кинескопа да погребват, те пак ще си намерят друга работа.
Вие няма да сте читатели на „Труд”, ако трябва да ви обяснявам защо разказах този частен случай.
Във всеки случай, животът е най-шантавото нещо, което можем да си представим.”
 
***
Да не забравя малката история във френското посолство,през юли 89-а година, тя е с участието на покойната ми съпруга Джени.
Бяха спрели окончателно “Всяка неделя”.И започна едно здраво ухажване от чуждите посолства. Французите бяха особено настойчиви.
Това е същият прием, на който Живков прави скандал на Петър Младенов в присъствието на френския посланик/ и за ужас на последния/.
На терасата мен и Джени ни бяха приютили Левчев, Сендов и Сашо Йосифов. Останалите гледаха да ни заобикалят. По едно време настъпи някакво напрежение. И докато съобразя какво става, чух добре познатия на всички глас, който казваше: ”Какво правим, как сме?”
Не можах веднага да разбера, че въпроса е отправен към мен/ и откъде – накъде/, но Живков изникна зад гърба ми и протегна ръка.Поех я, и докато пресмятах десетина язвителни отговора /как мога да съм, и пр./, Джени се изстъпи пред Живков, протегна галантно ръка и каза:”А с мен няма ли да се здрависате?”
Сега Живков се смути, сигурно пресмяташе от къде познава тази дама, познава ли я изобщо и пр.
Но аз си спестих вероятно глупаво-заядливия отговор, а Джени извади Живков от неловката ситуация.
 
***
В края на 1990 година имах две прелюбопитни срещи с Живков. Уреди ги Ани Младенова, прословутата медицинска сестра, която се е грижела за Живков. Един ден Радой Ралин ми я доведе, живеела някъде край него. Записвах я около един час. Каза някои забележителни неща.
По време на посещението си в София Горбачов имал дълга среща насаме с Живков. По време на почивката Живков помолил Младенова да му зашие копчето на сакото. „Беше се притеснил много – каза Младенова – въртял копчето, докато го скъсал…”
Тя подхвърли идеята да се видя с него. И после изчезна.
Пазя едно писмо от Жени Живкова от 11.11.90-та: ”Преди известно време Ани Младенова ни предаде, че искате среща с дядо ми. Той се съгласи на такава среща и Ани трябваше да ви уведоми. Но както се разбра впоследствие, тя е била предупредена да не ви свързва с дядо ми. Ако още искате да се срещнете с Тодор Живков, можете да ми се обадите, за да се уточним…”
Живков беше под домашен арест във вилата на Жени на “Секвоя”. При първата ни среща го попитах: ”Можем ли да говорим спокойно тук?”
А той се засмя и каза: ”И ти си подозрителен като Владко!Кой ще си позволи да подслушва един бивш държавен глава!”
Но няколко седмици по-късно, на някакъв коктейл, Луканов подхвърли между другото: ”Интересни срещи имаш напоследък.”
И отмина.
 
***
На един от първите пленуми на БКП след преврата ,шефът на УБО ген. Милушев стовари всички смъртни грехове върху Ани Младенова.
Когато се срещнахме, тя бе напълно съсипана, с известна предразположеност към истерии,и без никаква външна привлекателност.
При няколкото ни срещи все ми се е искало да я питам, доколко е била интимна с Живков – за да преценя дали е имала някакво влияние над него.Не я попитах обаче, защото тя с нещо неуловимо подсказваше,че съзнава къде е границата на позволеното в нейните разкази.
Станало нещо конфузно, докато договаряла срещата ми с Живков. Написала името ми на един лист, но той го произнесъл гласно.
Това й докарало големи неприятности - викали я, и я предупредили, че ако уреди срещата, ще остане отново на улицата.Тя изглеждаше наистина уплашена, че може да загуби работата си в Инфекциозната болница, където отскоро работеше.
Успокоих я, доколкото това беше възможно.И сетне тя продължи разказа си с нещо фантастично.
Живков я разпитал откъде ме познава, Младенова казала,че се е свързала чрез Радой Ралин.И после се сетила да му каже, че ето, тъкмо Радой, който е бил подлаган на най-големи унижения, е написал във в-к “Поглед”, че трябва да се даде опрощение на Живков. Той не бил чел това, останал изненадан и дори сълзи се появили в очите му, както се изрази Ани.
И после казал нещо невероятно: „Защо Радой и Кеворк не основат един комитет за моето спасение?!”
Подобно нещо наистина може да ти обърка вътрешностите…
 
***
Накрая,срещата бе уредена, докато бях в Мадрид при Царя – за събота,17 ноември,17 часа.
За беда, тъкмо в този час и президентът Желев пожела да отправи/на запис/ едно успокоително послание към народа преди заминаването си за Париж.
В кабинета на президента заварих Луканов,и по някакъв повод – ни в клин,ни в ръкав – той заяви,че и двамата отлично сме знаели какъв злодей е Живков.Дали не знаеше за предстоящата среща,един Господ може да каже.
Към 18,40 бяхме с фотооператора Атанас Кънчев пред “Скиорката”,където трябваше да ни чака Жени. Нямаше я,затова Наско позвъни,че вече сме на разположение.
Дойде да ни вземе Владимир с джип „Сузуки”.Минахме през охраната,която не прояви никакъв интерес – и ето го Живков.
 
***
Кафето е сервирано,вероятно още за 17 часа/Жени се занимавала с правнучето/, също някакви сладкиши и една бутилка “Балантайн”,която Живков разпечатва и налива първо на себе си /донейде успокоително за един мнителен човек като мен/.
Не включих касетофона,не попитах дали мога да го сторя,нито дори си водих бележки първите десетина минути – докато се убедя,че Живков желае тъкмо това.
„Отиваме към национално самоубийство” – внезапно каза той. – И повтори: „Това трябва точно да се цитира – национално самоубийство!” /Оттук –нататък цитирам стриктно по бележките си от същата вечер./
„Защо държавата цяла година не работи?” – пита Живков.
„Питайте вашите хора, тия край вас, теви предадоха” – казвам. Не става ясно дали е съгласен с това, или не.
„Между тях има един, който е страшно алчен и жесток” – казва.
„Досещам се кой е” – отговарям.
„Остави това – продължава той – няма значение кой е/?!/, но е много жесток и алчен, това е генетично определено у него”.
И не ме чува,когато го питам, защо не е успял да се справи с този толкова опасен противник.
„Всичко се обърка” – казва Живков.
„Не започна ли това от преименуването на турците? – питам.
„Не,не,не! – сега е особено активен. – Турци в парламента – това го е нямало нито по времето на Фердинанд, нито на Борис!”
И тъкмо сега ме пита, дали не е възможно да се създаде комитет за неговата защита.
И понеже мълча, продължава: „Държаха се с мен като с куче, шест месеца бях в затвора, изкараха ме дори агент на Гешев. Прокурорът се смееше,и аз се смеех…”
„Защо не се явихте в Народното събрание?” – питам.
„Не съм се договарял изобщо с Лилов, няма такова нещо – сам се сеща за това Живков. – Говорихме с него само 7-8 минути, доста остър разговор беше. Поне му стана ясно, че дори пенсия не получавам. Аз мислех, че нямам право на това, докато съм бил под следствие, но се оказа,че не е вярно. И сега получавам 500 лева…”
/По-късно парите ще станат основен мотив в този разговор, стига да не е някакъв етюд на Актьора, още не е ясно./
 
***
Пак си сипва уиски,и понеже забелязва учудването ми, казва: „В следствието се научих да пия. Варварски натиск беше. Веднъж поисках да се видим с главния прокурор, и да се погледаме очи в очи. Дойде за 4-5 минути, и нито веднъж не ме погледна в очите. Сетне си подаде оставката.” /Говори за Евтим Стоименов./
Давам му първият брой на списание “Всяка неделя” – неговата снимка е на корицата, а надписът гласи “Предпоследно сбогом?”
Явно го е чел, защото казва: „Ани Младенова е изключително честен човек /тя също е герой на броя/. Повече от десет години тя беше и нещо като експерт - счетоводител,записваше си в един тефтер всяка стотинка, която бе похарчена за мен. Едни връзки за обувки да купят – и тя ги записва!”
„Къде са сега тези тефтери?”- питам.
„Следствието ги прибра – отговаря Живков. – Един-два пъти дори посягах да ги скъсам, но тя не ми даде…”
И тъкмо от връзките за обувки се сеща за “онзи милиард лева, дори долара, които можело да се вземат от неговите лични подаръци. Но ги разпилели…
„Защо?” – питам.
„Нарочно – отговаря, – а имахме великолепни ловни трофеи, ние държахме десетилетия световния рекорд за рога на елени,сърни и другото…” /не може да се сети/.
И сега казва нещо невероятно: „Аз не съм ловец. Аз съм селекционер!Затова се получи такъв баланс в резерватите!”
„Как, все пак, ще се получи един милиард от рога?”-питам.
Не ми отговаря.
Тогава му казвам, че в Мадрид Царят ми е показал два фотоса с еленовите рога – световни рекордьори.
Никакъв интерес./По-късно обаче ще се сети за Симеон./
„Разпиляха цялата колекция – продължава. – А ние запазихме трофеите и на цар Борис, и на Кирил…Дори двореца в Боровец го взехме от културните дейци, за да не го разсипят…”
 
***
„Дали няма да ме съдят за турците?” – пита внезапно.
/Съдът е вътре в него./
 
***
„Какво мисли интелигенцията за мен – казва, – ти познаваш тия хора?”
„Мисля, че донякъде вече не се интересуват от вас” – отговарям.
Този отговор не му харесва.
 
***
„И циганите сега са вдигнали глава, и те се турчеят/?!/ - казва. – А ние бяхме една от четирите държави в Европа, която не разреши на германците да унищожат циганите. Народът не им разреши” – поправя се той.
 
***
И пак: „Защо не се направи едно движение за моето спасение?”
 
***
/Към Жени/: „Случайно да имаш в себе си екземпляр от писмото ми до Горбачов?”
Жени има.
„Прочети го спокойно – казва ми Живков – не бързай, виж какво съм му писал още през месец юни 1985-та”.
Преглеждам го набързо, интересно е.
„Дайте да го отпечатам в списанието” – казвам.
„Трябва да се споразумеем за възнаграждението,за правата” – отговаря той.
Казвам, че това е без значение.
„Как ще е без значение – сепва се Живков – ние имаме затруднения. Медицинското лице, което беше определено да ме наглежда, постави въпроса да му се заплаща.Но се намериха някои професори, които идват сами, Чирков например.”
 
***
„Спокойно си чети – казва Живков,понеже пак преглеждам писмото – докато има ток.”
Жени го поправя, че в събота тока не го спират.
Разбираме се/засега/ да предостави на списанието писмата си до Горбачов и до Политбюро,както и стенограмата на разговора му с Горбачов.
Казвам му,че е започнала „Панорама” и ще говори Луканов. Живков веднага се съгласява да седнем пред телевизора и повиква Жени да го пусне
 
***
От екрана се чува нещо за шоковата терапия /говори Д.Луджев/.
„Шокова терапия в Полша може да има – казва Живков, – защото там цялото селско стопанство е частно .А у нас селото вече цяла година стои и нищо не прави, как може така? Никой не пита народа. Ние не смеехме да вдигаме цените без широка разяснителна работа.”
Каня се да му припомня прословутата телевизионна интермедия преди да вдигнат цената на кафето, но няма смисъл да спорим.
 
***
/Докато говори за народа, ми идва наум една история, разказана ми от Ив Попйорданов, зам.шеф на телевизията по онова време/.
Той кара отпуската си в Родопите,където се запознава с някакъв овчар – олигофрен. Станало дума за изборите, и Иван го попитал за кого е гласувал.
Идиотът казал: „Пуснах една червена бюлетина,седем сини и една бяла…”/
 
***
Изведнъж Живков се сеща за Царя. Всъщност, той нищо не пропуска от разговора, но го използва точно тогава, когато му е нужно: „Кажи на Симеон, че го поздравявам! Той изглежда е умен човек, и ако дойде, аз бих му станал съветник!”
И после веднага, без пауза: „Нямам нищо против Желю Желев, по-добре него да издигнем, отколкото другия…”
/Дали не става за онзи, дето е много алчен и жесток?/
Людмила Живкова /не казва – дъщеря ми/ му издаде книгата на Желев, не аз. Той знае това,но не го казва…”
 
***
На екрана се появяват Владимир Костов и жена му.
„Костов вече не може да има успех – казва Живков. – Ние с него вече сме история, всяко време си иска своите герои. Жена му е по-силен характер, тя го завлече, той не е в състояние да прави резки завои/?!/. Тя е от наше семейство…Костов е вече изхабена, бита карта, но не го съзнава.”
Костов споменава, че е външен наблюдател, че отвън анализира нашите проблеми.
„Трябваше да започне с това, че е външен наблюдател – смее се доволен Живков.
 
 
***
На екрана се появява новият министър на отбраната генерал Мутафчиев.
„Този откъде го извадиха? – казва Живков. – Не го познавам!”
 
***
Някакъв телевизионен сюжет ни насочва към Гърция.
„Вие бяхте много близък с Папаандреу – питам, – вярно ли е,че напоследък сте си разменили писма?
„Не е вярно – отговаря Живков. – Но наистина сме много близки, той ми е говорил много поверителни неща. Бях близък и с Караманлис, и с Демирел, после с Ервен. Той ми прати писмо, в което ме нарича “Баща на българския народ”! Въпреки че между нас имаше противоборство, той ми написа това. Той знаеше, че аз обичам турския народ. И той го каза това за историята…Това го знаят моите заместници, писмото се пази в архива – а сега ще ме съдят по турския въпрос!”
/Съденето,съденето./
Казвам му,че са го предали най-близките му хора.
„Не е лесно да се махне човек – отговаря той. – Огнян Дойнов например…Трябва факти да се съберат, а и не може да се работи без доверие. С Лилов беше същото. Човекът си е човек. Иначе е честен. Затова аз го посочих за мой заместник в партията…”
 
***
„За какво могат да ме подведат под съдебна отговорност?” – пита себе си Живков. -Нека вземат протоколите от заседанията на Политбюро, там всичко се вижда.”
„Не могат ли да ги подправят?” – питам.
„Лилов не би го направил” – казва той.
/Вече гледаме интервюто с Луканов./
„Нека да се видят протоколите на политбюро – казва Живков. – Луканов никога не е излизал против. Някои другари са го правили,той никога.”
/Без никаква връзка./
„Тия дни четох стенограма за лагерите край Ловеч, с които се захвана ти –смее се. – Казал съм на Мирчо Спасов, че само един идиот може да направи това! Там, разбира се, имаше само трима политически/?!/ Действително скандален случай беше, но не политически. Но съм казал на Мирчо Спасов,че са идиоти…”
 
***
В архива си имам копие от писмо на Мирчо Спасов до началника на Окръжното управление на МВР – Ловеч Александров от 1 март 1962 година: „ Изпращам ви този екземпляр за най-точно и строго изпълнение от вас и ръководството на трудовата група”.
Екземплярът е човек!
Борис Велчев, дядо на сегашния главен прокурор, който е бил ръководител на групата за закриване на лагерите, допълни пред „Всяка неделя”: „ Мирчо Спасов е давал указания на Александров, че ако е нужно да се упражнява бой, лично вие трябва да го правите, за бъде дозирано, да не води до умъртвяване…”
 
 
***
/Слушаме Луканов. Той говори за Великото народно събрание./
„Голям театър е този парламент – казва Живков. /С надежда/ Но народът вероятно не го одобрява?”
Казвам му, че на едно от последните заседания Венцислав Димитров е отнелчашата с вода на Луканов, понеже на екрана тъкмо в този момент Луканов отпива глътка вода. Но Живков не се впечатлява от историята.
 
***
Идва Жени и започва нещо да шушука.
„Тук наблизо американците взеха под наем една вила – казва Живков. /Става дума за държавната вила на Милко Балев./ И тях също ли ги подслушват?”
„Едва ли могат – отговарям, – те вероятно си имат контраапаратура.”
„Че тогава и тук не могат да подслушват! – смее се той. И се сеща за болницата: Момчетата ме водеха на места, където не се подслушва, за да си кажем по нещо…”
/На екрана става дума за утрешния митинг на СДС./
„Да не стане някоя провокация?” – пита Живков.
Казвам му, че президентът, Луканов, министрите на външните работи и на отбраната заминават за Париж.
„Това е много опасно! Да не е нарочно? – казва той. - Как така ще заминават всички?! Ако стане някоя провокация,военните могат да вземат властта!”/?!/
 
***
/По телевизията продължава интервюто с Луканов./
„Повтаря едно и също – казва Живков. - Ясно ми е какво ще каже по –нататък…”
Сетне се сеща за друго: „Не мога да си спомня как се казваше министъра на финансите?”
„Белчев” – подсказвам. /Белчев дълги години беше министър в режима на Живков./
„Да, да – казва домакинът, - той е един много честен човек, непокварен, направи ми поразително впечатление изказването му в парламента. Той направо каза, че страната е в неуправляемо положение.”
 
***
Започваме да уточняваме подробностите около отпечатването на някои текстове. Жени настоява да се подпише специален договор, Живков също. Финансовите условия го интересуват много.
„По време на следствието си шепнехме с прокурора, с адвокатките си пишехме бележки. Сега тука пак си шепнем. Демокрация,а!” – смее се Живков.
Иска да прегледа още веднъж стенограмата от разговора му с Горбачов.
По този повод: „Преди срещата ми с Горбачов идва секретарят на ЦК, техният…после го махнаха…”
„Медведев?”-подсказвам.
„Да – казва Живков, – и три часа ме въртя и мачка…На международните срещи на високо равнище, когато се изказвах, Горбачов винаги ме слушаше. Иначе се правеше на разсеян, все нещо разговаряше с хората край него. Тогава правех на пух и прах СЕВ /Живков така нарича СИВ/…Не съм създал аз моделът на сталинизма в България. Създадоха го Димитров и Червенков. Червенков не познаваше и нашия,и съветския живот. Такава безпомощност като неговата не съм виждал. Боже Господи /?!-така се изразява/, докарал един съветски специалист по памука и го кандардисвал за пет милиона тона памук!”
 
***
Жени тръгва да кърми детето си, затова го пита какво ще прави.
„Ще изляза да се разхождам” – казва Живков.
„Къде, вън отдавна е тъмно!” – сопва се внучката му.
Живков сякаш сега се сеща,че е късно вечер.
„Не ви ли е страх навън?” – питам.
„Охраната върви близо до мен – казва той. – Сега и БСП, и опозицията нямат изгода от моята смърт…Като решат,ще го направят.”
„Как?” – питам.
„Има си начини!” – казва Живков и се смее.
Това е най-искреният му смях.
 
***
Повикват Владо от съседната вила , за да ме изведе.Този път портала е затворен – малките хитрости на охраната, за да видят кой е в колата. Един от цивилните полицаи наистина идва, оглежда ме и се усмихва.
Тръгваме. След стотина метра спираме, понеже синът иска да научи нещо за разговора с баща му. Една полицейска кола бавно минава край нас.
„Започвам да мисля, че по-добре е да бъде съден – казва синът. – Това е единственият начин хората да научат повече…”
 
***
Живков по никакъв начин не показа, че се сърди на „Всяка неделя” – а там имаше доста атаки срещу него.
Имах известни притеснения, например,за репортажа от резиденцията в Банкя,който беше много язвителен. Гигантски обеми, които - както би казал Кенет Кларк - подтискат всяка човешка мисъл. Басейн с един спасителен пояс. Аскетично меню, залепено на вратата на кухнята.
Младенова ми разказа, как тайно от нея Живков се примолвал понякога на готвача да му направи баница. Телевизор в хола, край една никога незапалвана камина/едва ли е гледал там, но ако го е правел, сигурно се е чувствал ужасно самотен/, и още един в спалнята му.
Най-интересното място беше библиотеката. Двамата ми придружители от УБО гледаха все по-лошо, но все пак успях да заснема автографите на доста книги.
Но после изтрих записа. Вероятно на президенти така се надписват книги.
И, все пак, ми стана неудобно от някои славословия.
Генерал Славчо Трънски, най-яростният му обвинител след 10 ноември, му беше написал най-любовното посвещение. Дали Живков нарочно не беше оставил тези книги, когато се е изнасял?
В едно японско издание на статии на Живков пък намерих едно листче, след което напуснах библиотеката. Нищо особено не беше написано, но крайно неграмотно. Не поисках да разбера кой е авторът.
Няколко месеца по-късно, след един обяд в дипломатическия клуб, заведох президентаЖелев в резиденцията, той никога не беше ходил там. Наченките на разрухата се виждаха ясно. Както беше казал един автор – „Отдолу властта на тъмата, а отгоре – тъмата на властта.”
 
***
Много исках да отворя дума за акад. Амосов, но не се реших.
Амосов нанесе наистина съкрушителен удар във „Всяка неделя” на марксистко – ленинската идеология.
Питах го на два пъти, кой е най-неприемливия за него лозунг, и той каза, че това е “Пролетарии от всички страни,съединявайте се!”
А “Правда” и “Работническо дело” все още излизаха под този лозунг.
Но какво да го питам Живков за това?
Във втория ни разговор му зададох въпрос за скандала около изгорената книга “Лютите чушки”, когато пострадаха Радой и Борис Димовски.
Ето фрагмент от диалога ни.
„Какво има в тая книга? Аз я четох, много е хубава” – каза Живков.
„Ами, нищо няма, но понеже е имитиран вашият подпис и те ги подгонват и разсипват” – отвърнах.
„Не, гледай сега – започна той /цитирам го буквално/.- Подписът е направен така – Живков, и това завъртено като свиня или шопар или нещо подобно. Но те идваха с художника, и ние ликвидирахме тоя въпрос. Те идваха при мене, и ние се разбрахме, аз се съгласих с тях…”
„Добре, ама след това кой ги подгони така?” – пак повторих.
„Аз не знам кой ги е гонил. Аз не съм ги гонил” – каза Живков.
Не изключвам мишкуващите край Първия сами да са извършили клането.
Но е факт, че се разправиха сурово с Радой и Димовски.
А народът знае какво да приказва. Веднъж, вече бях напуснал телевизията, пътувах с колата за Банкя, и семафорът ме спря на прелеза в циганската махала. Неколцина цигани пиеха бира в жегата и един ми викна: „Тебе Желев те махна!”
Отидох при него и го питах защо мисли така. „Заради Царо!” – рече онзи доволно.
Почерпих ги по една бира и си тръгнах.
Какво да се разправям -с президента Желев и досега сме в чудесни отношения.
 
***
При втората среща ни среща Живков ми каза: „Ти говори по телевизиятасрещу мен, а сега разговаряме тук. Блага Димитрова не я искаха виетнамците, те са подозрителни –да не би да е шпионин/?/Трябваше два пъти да викам посланика. Голям резил! Или Радой Ралин – получавал смешни суми, във всички страни ще получава много повече…Раздвижи ги този кръг около теб, защо това трябва да стане на Запад” /?!/
Тогава ми се стори вече уплашен – беше излязла някаква публикация, че притежавал 26 милиона в чужди банки. За майтап и във „Всяка неделя” бях пуснал един ненормалник Пантофчиев, който твърдеше, че знае къде са укрити 20 милиарда долара. Ние се шегувахме, но по-късно това стана основна тема за някои драскачи.
Живков се разхождаше нервно из хола с правнучето си на ръце, то плачеше, а той не можеше да го успокои.
„Положението е лошо, може ли да има вартоломееви нощи?” – попита по едно време.
И без да дочака отговор: „Кой ще бъде новият министър-председател?”
Започна да изрежда: „Берон, Иван Костов, Петър Дертлиев?”
За последния каза: „Обидиха го неоснователно, казал нещо, какво толкова?”
Вероятно имаше предвид атаката на някои хардлайнери в парламента, че бай Петър щял да беси комунистите по стълбовете, една мръсна лъжа, която Дертлиев отрече в списание „Всяка неделя”. Нещо невъзможно за този благороден човек.
Удивителното е, че в края на 90-та година Живков споменава името на Костов като възможен премиер!
Смаях се, когато открих това в записките си. /Обяснение за тези думи на Живков има неговият съветник Костадин Чакъров./
Странно защо, докато говореше за Дертлиев, Живков се сети за Кимон Георгиев - бил разумен човек, добър политик, но избягвал да говори за деветоюнския преврат. Дали не се опитваше да прави пътьом някакви внушения?
 
***
По някое време стана дума за Младенов , и Живков го нарече “слаб човек,пияница”.
Но не беше фиксиран в него така, както в Луканов.
През 97-ма година обаче, когато участва в “Гореща линия” на тогавашната „Всяка неделя”, беше вече много по-груб.
Това участие бе уговорено по един наистина странен начин.
Накарах водещия Стойчо Керев да му се обади, без да вярвам, че нещо ще стане.
Но Стойчо дойде опулен в кабинета ми и каза,че Живков се е съгласил. Продължавах да не вярвам, и попитах дали разбира, че разговорът ще бъде един час, и то на живо.
Живков изглежда беше доловил разговора ни по телефона, поиска да ме чуе и каза, смеейки се дрезгаво: „Абе,момче, аз съм бил държавен глава, как няма да дойда на живо!”
Дойде и направо ни разби. Подсказвах на водещия по два телефона, нищо не помогна. Живков до голяма степен постигна своето. И пак нарече Младенов пияница.
Точните му думи /казани на 28 септември 1997/ са: ”Младенов се пропи…”
 
***
Но да се върна отново към срещите ни в края на 1990 – а година.
Вторият път отново гледахме телевизия - ”По света и у нас”. Имаше някакъв обект, че знаменитият боксьор Мохамед Али е пристигнал в Багдад. „Ако го приеме Саддам – пошегува се Живков – може да го събори с бокс!”
След това гледахме официалната декларация, с която Лилов подкрепи Луканов.
„Какво мислите за партийния шовинизъм?” – попитах.
„Не знам – рече Живков, - аз съм вън от политиката. И като ми казват, че имам лоши ученици, не знам какво да кажа? Толкова лош учител ли съм?”
Между другото, направи ми впечатление, че не борави сигурно с телевизора.
Пак стана дума да се яви пред Народното събрание. Прокурорите му забранили, не Лилов.
„Освен това – каза – виж какви гамени има там, и от едната,и от другата страна, не е нормална аудитория…”
 
***
Доста време говорихме да издам писмата му, но в крайна сметка не успяхме да се договорим.
Той продиктува пред касетофона ми една лекция.
Сега ми е странно, че в нея е говорил в началото за изграждането на гражданското общество/?/, но това е факт, и не позволи да го прекъсна, докато не си каза всичко.
Питах го, дали винаги така е диктувал – разхождайки се.
„Да – каза той – защо питаш? Ами, слушай, аз съм произнесъл най-общо към 1500 неписани речи…”
И поиска да подпише всяка страница, след като се дешифрира текста на лекцията му. Изобщо не пожела да разговаряме по въпросите, които му представих. А те бяха не лоши, например - допада ли му ролята на Дън Сяопин, би ли се върнал отново на политическата сцена, има ли сериозни престъпления или се е променила етиката на партията му и пр. Общо 22 въпроса.
Оставих му и един договор, с дата от 18 ноември 1990-та, ”между г-н Тодор Живков, бивш председател на Държавния съвет на НРБ и списание “Всяка неделя”,съответно издателство “Зодиак – ВН”.
Но той повече не се обади. Бях оставил празно място за неговия хонорар, който да се изплати едва след публикуването на материалите му. По-късно се сетих,че това сигурно е абсолютно неподходящо за един бивш държавен глава. Може би това го е засегнало.
 
***
През 1990-а година Николай Томов, представител на една телевизионна къща от Париж, успя, чрез Жени, да си осигури интервю с Живков. Той много пунктуално бе записал всички договаряния, макар и извършвани по телефона, пред камерата. И засне около 70 минути.
Живков, неочаквано за французите, бе предоставил авторските си права на американска издателска къща – за всяка страна по светатрябваше да се заплаща поотделно: 30 хиляди франка авансово, независимо колко минути ще бъдат излъчени, и по 5 хиляди франка за полезна минута.
Томов не успя да продаде интервюто на нито една френска телевизия, и беше много разочарован. Той смяташе, че то е скучно и неискрено, и това е причината. Може би е очаквал Живков да е нещо като българският Иди Амин, който ще разказва как е ял деца.
По-късно той ми предостави интервюто. Аз не намирам, че то е безинтересно. Съхранявам го в архива си.
 
***
По някое време спря тока, и докато включваха агрегата на вилата, Живков каза: „Това при Симеон не може да се получи,нали?” -и се засмя доволно.
Беше наистина смешно. Предишните няколко дни бях разговарял с Царя в мадридския му дом, и там също нямаше ток. Сменяха ел.инсталацията само на 220 волта. Грижите с тока бяха налегнали и Тончо Жечев. В началото на седмицата бях пратил по факса една негова бележка до Царя, в която Тончо също се оплакваше, че му пише “няколко реда на свещ, тъй като няма токи това е наистина романтично, но неудобно”. Жечев му съобщаваше, че му изпраща книжката на своето “неугледно списание”/”Летописи”/, в което започва публикацията на “Корона от тръни” на Стефан Груев.
 
***
Живков влезе в студиото на „Всяка неделя” на 28 септември 1997 година, за да участва на живо в рубриката „Гореща линия”.
Непосредствено преди интервюто с него излъчихме репортаж за филма „Лице на заем”, и един приятел сметнал, че това е направено нарочно. Беше съвършено случайно, а и Живков изобщо не възнамеряваше да се покаже по някакъв по- различен начин пред публиката.
Веднага след излъчването ми се обади Стефан Димитров, и някак доволно рече: „Видя ли, че бях прав, не биваше да го каниш!”
Разбирам го – Живков спечели този мач изцяло.
Той беше облечен доста странно, да не кажа нелепо: раиран костюм, раирана риза и раирана вратовръзка.
Подготвих за разговора 45 въпроса, 37 от които на зрители. Смятах, че така ще сме по-справедливи както към Живков, така и към историята.
Живков не остана доволен от въпросите. Десет дни по-късно, той даде кратко изявление в „Новинар” /8 октомври, „Истината е в мемоарите ми”/. Интервюто му във
„Всяка неделя” се превърнало част от продължаващата кампания срещу него. Всички въпроси били „провокационни и подбрани с цел да го дискредитират”.
„Няма да тълкувам постъпката на Кеворк Кеворкян – казва Живков. – Той лично подбираше въпросите и ги даваше на водещия. Радвам се, че болшинството от българския народ разбра провокацията. Вместо да се получи карикатура на Тодор Живков, стана обратното.”
Как се е сетил, че подбирам въпросите – впрочем, така беше при всички събеседници – тъй и не разбрах, но и не проявих интерес. Очевидно обаче някой му беше казал.
Зрителските въпроси – 179 на брой, пазя ги и досега- никак не бяха любезни към него. Ако беше чул някои от тях, Живков сигурно щеше да мисли друго за „народа си”.Имаше и мощна, непозната до онзи момент атака срещу програмата. Стаменов, София,тел. 268706 – „Как може да се дава думата на най-големия престъпник?” Купенкова, София – „Не се ли срамувате, че сте поканили Живков?” Михалков, Пловдив – „Вие сте луди в телевизията!” Христова, Перник – „Това, което правите, е унизително и позорно!” Чукарски, Видин – „Вие само направихте реклама на един убиец!” Стоев, София – „Не е демокрация да се дава ефир на национален предател, оскотил две поколения”, и пр.
Годината е 1997-а, след провала на Виденов на власт е Костов, и може би това до някъде обяснява реакциите.
За всеки случай, и за да бъда коректен към Живков, след изявлението му поръчах да се направи допълнително мощна анкета с около 100 души в столицата. Отзивите бяха още по- убийствени.
Какво ли ще се случи обаче, ако излъча интервюто днес? Никак не съм сигурен.
Интересното е, че Живков въобще не поиска да се подготви интервюто, предварително да види въпросите и всичко останало, към което са толкова чувствителни днешните политици.
Отидох при него няколко дни преди предаването – пак на „Секвоя” 20. Седнахме за малко отвън на терасата. Разговорът беше незначителен. По някое време Живков попита, без връзка с останалото: „Как мислиш, могат ли да ме убият?”
Погледнах към далечния край на градината, дворното място никак не е малко, и смутолевих нещо, за да не го засегна. Ако искаха, винаги можеха да го ликвидират дори тук, на „Секвоя”.
 
***
Живков беше в добро настроение и напълно спокоен.
„Какво ще кажете на онези зрители, които не искат да ви виждат на екрана?” – това беше първият въпрос към него.
Живков се усмихна великодушно и рече: „Нали е демокрация сега!”
 
***
Съвсем наскоро, докато готвех тази книга, гледах записа на интервюто с Живков от 1997-а година, и за първи път съжалих, че не съм го водил аз, а съм използвал подставен водещ.
И, все пак,резултата никак не е лош, особено като се има предвид, че са използвани главно зрителски въпроси. Но те са композирани по един сръчен начин.
Живков нито веднъж не излезе от равновесие. Веднъж тихо се ядоса - на въпроса на Славов от София: „ Кой е любимият ви маньовър в политиката?”
Но се стърпя и намери чудесен отговор: „Имах широка информация” – отвърна той.
Живков намираше удивително ловки отговори и на най-коварните въпроси.
 
***
Отзиви след интервюто.
„Стършел”: „В едно напълно безсмислено интервю във „Всяка неделя”, наред с купищата лъжи, бай Тодор прехвърли мярката в едно: той призова пуснатите от затворите и лагерите да му благодарят, че ги е пуснал по-рано, отколкото реално е можело да стоят. А за вицовете по негов адрес каза, че е нареждал да не се преследват хора за вицове, тъй като сам е пускал вицове за себе си. А кой и по чие нареждане уби Сашо Сладура в концлагера? Щом Егон Кренц бе осъден на шест години затвор за убитите на Берлинската стена, не можеше ли Живков да бъде съден за убитите на южната ни граница? Не стана ясно и с какво Живков е по-различен от Чаушеску, та да имат такава различна съда?
Де, гореща линия, де!
/”Стършел е бивше издание на ЦК на БКП. Необяснима кръвожадност./
„Демокрация”, мъртвороденият орган на СДС:
„…Каквито и протести да изобретяват червенушките, дори и бръщолевенията на правешкия „мъдрец” /случайно ли някой се опитва да възкреси в публичното пространство този нахален призрак?/ няма да им помогнат. Колкото по-решително извършим есенно чистене на държавата си, толкова по-спокойна ще бъде тази съдбоносна зима. А за тази цел „горещите линии” наистина трябва да се нажежат от неудобни въпроси и откровени отговори”.
Болшевишка стилистика.
Най-остра е реакцията на Христо Ганев в „Дума”.
Той е бивш партизанин от бригада „Чавдар” / тази на Живков/, дългогодишен вътрешнопартиен опонент на Първия, поне така изглеждаше.
Цитат:
„В …„Гореща линия”…можели да подбират и само неудобни въпроси. И то такива, че не само да подиграят събеседника – не за него е приказката, - но и да се справят едновременно с него, а чрез него и с мъртвия Луканов, и с живия Петър Младенов, и с мъртвия Хрушчов, и с живия Горбачов; и с бившата БКП, и със сегашната БСП…”
Ганев, може би несъзнателно, иска да ни внуши, че това /включително и Живков/ са си техни работи – и няма как да ни допуснат в тях. Те сами са си арбитри и съдници, и палачи.
 
***
На следващата неделя след Живков в „Гореща линия” участваше ген. Атанас Атанасов, новият шеф на Националната служба за сигурност. При обявяването на разговора прочетоха биографията на Атанасов – обаче показаха фотос на Живков.
 
***
Бойко понякога е бил зает да масажира ушите на Живков!
Това е една фамозна история, и понеже Бойко я разказва с радост, може да се сподели. Той обичал гальовно да мачка ушите на диктатора. А на онзи това му харесвало много.
Това е Маркесова история. Диктаторът се смее блажено, докато Бойко му мачка ушите! Невероятна история, която може да се роди само в Латинска Америка. Обаче масажът е правен в Бояна.
 
***
Този текст е от книгата „Кеворк проговаря 1. Необичайни срещи”.
Интервюто с Живков, което ви очаква в „Образи и думи” е от външната продукция
„Всяка неделя” /1993 – 1999 г./, на която бях продуцент.
Интервюто води Стойчо Керев.


ОЩЕ ПО ТЕМАТА