ХАЛАТА ЗА СМЪРТТА
Добави в Facebook
Добави в Twitter
RSS канала - Всяка неделя

Този разговор бе излъчен на два пъти – на 11 и 18 ноември 2012 година.
В седмицата между двете недели стана една забавна история: от агенция БЛИЦ решиха, че съм цензурирал Стоянка – за отношенията между Стамболов и дядо й: „Кеворкян запуши устата на Стоянка Мутафова“.
С продължението на разговора недоразумението бе изгладено.
 
***
Предлагам ви две мои дописки, от които става ясно, на какъв гнет е подложена понякога и тази велика актриса.
***
 
ОБЩОТО ИЗРЕЧЕНИЕ
Очаквам всеки момент някой да си пръсне главата в ефир – някой водещ имам предвид, никой няма да събере смелост да посегне на гостите си, макар че повечето от тях безспорно го заслужават.
При това, въпросният храбрец няма да е повлиян от филма на Сидни Люмит „Телевизионна мрежа“, той най-вероятно няма и да е чувал за него, а по-скоро от местният кретен Октай, атентаторът на Доган – щом той стана такава звезда, защо и аз да не опитам, би си казал храбрецът, и – бам! Дотам ще ги доведе алчността за известност, която днес е единственият стимул за повечето тв герои.
 
Разбирам отчаянието на навалицата от евентуални бъдещи самоубийци.
Днес в телевизионния занаят става все по-трудно да оставиш някаква следа след себе си. А всеки, който веднъж е попаднал дори в най-келявото студио, завинаги е повреден. Всяка цоца се вижда като Опра, всеки скокльо – като Лари Кинг, макар че това изобщо не е най-доброто, което може да ти се случи, но както и да е.
Но нашите опри и ларита, извън всичко друго, се изправят пред един наистина непреодолим проблем – и това не е, както бихте очаквали, собствените им недоимъци. То е ясно, че не са цъфнали и вързали, в края на краищата никой не ги е прекарал поне през цедката на „България търси талант“, критериите отдавна са други.
Проблемът е в това, че българската публичност няма достатъчно ресурс, за да поеме такова множество от еднотипни предавания, повечето от тях струпани в уикенда. А тези предавания, направени като под индиго, продължават да се размножават – също като едноклетъчните, без никакъв контрол. Сякаш ръката на самия Господ бърка в някаква кутия и ги вади едно след друго, все едно че са някакви тоалетни кърпички – дръпнеш едната, и веднага на нейно място се появява следващата. В истинските кутии кърпичките по някое време свършват, докато в нашия случай това никога не се случва. Един известен американски комик доста се чудеше, какво е това чудо, та всяка нова кърпичка автоматично се появява - и беше сметнал, че ги подава самия Господ. Американците са си наивнички, знаете го добре.
Кърпичките/ Водещите не свършват, обаче съвсем друго е положението с хората, с които те трябва разговарят. Колкото и лесно да е през последните години да станеш част от публичния живот, нашите знаменитости, все пак, не са безкрайно много. Отделен е въпросът, с какво са знаменити – вижте само този брой на „Уикенд“ и незабавно ще се разплачете. Затова оприте и ларитата правят всичко възможно, за да успее дори и най-семплото нашенско чехълче да втръсне в най-кратки срокове на публиката. Ларитата си го подават чехълчето един на друг, задават му едни и същи въпроси, докато и то повярва в собствените си лъжи – и готово. Наблюдавал съм телевизионните перипетии на едно-две чехълчета: в началото те са доста смутени и неуверени, все се чудят да не са попаднали в някаква „скрита камера“, но след няколко сеанса при ларитата, вече навирват гребени, дори започват да се отклоняват от няколкото изречения, които сравнително безболезнено могат да отделят. След месец и те са вече в каталога на днешните знаменитости, и – ето я загадката на нашата кутия за салфетки – никога повече не излизат от там, може с години нищо да не произвеждат, може „кариерата“ им да е в трайна кома, обаче те все има какво да разказват и да разказват. Сякаш ако повтаряш едно и също до втръсване, то ще стане по-различно или по-вълнуващо.
При този режим на работа оприте и ларитата се чувстват много уютно: те са вече достатъчно близки с чехълчетата - и винаги могат да си близнат отново и отново от постните им истории. Но да оставим настрани чехълчетата.
Какво се случва с някоя истинска знаменитост, доколкото те все още са останали. Нека да дам пример със Стоянка Мутафова, една истински велика актриса, а също и забележителна жена, която искрено обичам. Мисля, че и достатъчно добре я познавам. Тя е много любвеовилна и достъпна, макар че произходът и постиженията й не го предполагат, също така е и прекалено толерантна, и никога няма да откаже на поредното опра/лари, което ще цъфне пред вратата й. И което ще й задава все същите въпроси, които й задават и останалите ларита през последните 20 години: „Как е Калата, нали живеете заедно, ами дъщеря ви Муката как е, как издържате в театъра на тия години“,и пр. баналности – макар че въпросът трябва да е „Как издържаш тъпите ми въпроси?“
Намирам това за крайно изтощително, просто не мога да разбера, как го понася Стоянка. Една Хелън Мирър щеше отдавна да е полудяла, ако беше поставена в подобно изпитание.
Стоянка не е изключение – в това положение са и всички останали големи фигури от артистичния и интелектуалния ни елит. Няма измъкване от обсадата на ларитата. И постепенно техният терор дава резултат: самият елит се принизява, вместо да се случи обратното, вместо да извиси нагоре ларитата, да ги измъкне от вкуса и интереса на простолюдието.
Винаги съм гледал на усилията специално в телевизионния ни занаят като на общи търсения. Ние всички пишем една и съща книга – някой започва по-рано, друг се присъединява по-късно, и продължава оттам, откъде ти си спрял, допълва голямото ни общо изречение, а то никога не свършва, след него винаги има многоточие.
Обаче ларитата правят точно обратното – всеки главанак иска да започне отначало, и гледай тогава, какво се струпва върху бедната глава на Стоянка.
Веднъж я питах, не й ли омръзва да я дрънкат за едно и също, и тя направи добре познатата си гримаса, и махна с ръка: „Майната им, какво да ги правя“.
За ларитата идеята за Общото изречение е непоносима, те гледат на нея като на някакво посегателство над тяхната автономност, самобитност и пр. фантазии. Еднакви са като сардели от консерва, а пък си въобразяват някаква самобитност. И по-скоро биха си пръснали главите пред камерата, отколкото да си направят труда коректно да се присъединят към писането на дългото изречение.
А може причината и да е съвсем друга: те просто не искат да го прочетат. Едно от най-любопитните неща в занаята, поне за мен, е било да направя „интервю под индиго“, имам и сега такава рубрика – „Втори опит“. Чуеш някой събеседник, който изнемогва при ларито, вникваш в неказаното или премълчаното от него – то е като някаква сянка само, обаче там е истината! -и започваш от там. Имам поне десетина случая, когато след края на „Събеседник по желание“ и докато изпращам госта си, той е спирал внезапно и се е плясвал по челото: „Ех, как не се сетих да ти кажа…“
Тогава си рекох, че на всяка цена трябва да се опиташ да стигнеш до втория акъл на българина, когато си го довел в телевизията. Не е лесно, но е най-ценното усилие. Както и да е.
Тъй или иначе, ларитата проявяват обидна неуважителност към първенците ни, това е факт, много често ритуално ги екзекутират – и дори са горди от това. Разбира се, не е възможно да се издават специални пропуски за зоната, в която са истинските ни първенци, но, все пак, не е лошо да се опита. За начало охраната може да пита съответното лари, какво е последното изречение на „Под индигото“, а ако то се окаже някакъв българофоб и се намуси – какво е първото изречение на „Сто години самота“ на Маркес.
Ларитата разговарят непрекъснато с едни и същи хора – обаче нищо ново тъй и не остава за времето. Многоточието след Общото изречение вътри опашка като изоставено куче, но никой не му обръща внимание. Не е хуманно, нали.
Разбира се, никой няма право да отнема удоволствието на едно лари да преоткрива за себе си топлата вода, и това няма да е хуманно– и, примерно, да пита Калоянчев, къде е роден. И други подобни забележителни открития може да прави.
Обаче какво се случва с публиката, докато следи изтезанията, на които е подложена поредната истинска знаменитост, сякаш внезапно се е отзовала в американската база в Гуантанамо. По-възрастните и паметливите ще решат, че тя вече е напълно изкуфяла, понеже повтаря едно и също. А това вече е прекалено и не си струва да се допуска, заради кефа на едно лари.
Давам си сметка, че за никой не е лесно да вмести в едно интервю представата, която един човек вече е създал за себе си - и сетне да я доразвие. Но не е лошо да се опита, дори от ларитата.
Много е показателен и случаят с Лили – тя и досега е доста пестелива в изповедите си, макар че публиката сигурно не си дава сметка за това. Но това впечатление се дължи на обстоятелството, че непрекъснато се занимават с нея, това е част от играта – обаче се занимават по-скоро с бръчките й, отколкото с нещо друго. А всеки от нас има бръчки и рани и в сърцето си, хората се променят и остаряват по различен начин - и винаги вълнуващо. Убеден съм, че ние и досега не сме наясно, какво представлява тази жена – което е чудно, въпреки че са написани поне три книги за нея.
В нейният случай има и друг проблем, много сложен, обаче също и много предизвикателен: Лили изобщо не допуска никой до себе си, тя няма желание да се види през очите на човека срещу себе си, предпочита да го накара да я гледа през собствените й очи. Как го прави това е цяло чудо, чисто физически е направо някаква виртуозна акробатика. Седи някое Лари срещу нея, гледа я – обаче по някое време се усеща, че я гледа през нейните очи, и започва да се чуди, къде са отишли тогава и какво правят неговите очи. Този фокус с очите не е по силите дори на прочутата Диди - Жената каучук. Това може и да е някакво магьосничество, възможно е някаква врачка – фенка на Лили да го прави в свободното си време, не знам.
Фолк-звездите са намерили по-практично решение на същия проблем, те нямат нужда от магии, а от някой като д-р Енчев: наливаш по 600 кубика отляво и отдясно, и ефектът ще е същият – ларито се качва на едната силиконова камбанария и вдъхновено гледа на света от там, след това се прехвърля на другата камбанария, като внимава да не се прекатури, и вече разполага с пълната истина за героинята си. Големи хитрани са тия фолк мадами.
Ако не друго, на ларитата би трябвало да връчат някакъв кодекс на забранените въпроси за всяка знаменитост, поне това. В случая с Лили, не би трябвало да я питат за враговете й, защото няма да научат нищо ново, пък и защо да я ядосват излишно.
Ларитата, все пак, предпочитат да избягват звезди като Стоянка и Лили, обикновените чехълчета са тяхната стихия. Препредават си ги един на друг – в този случай за Общо изречение и дума не може да става, никой не ти го и иска.
Така постепенно случайното получава звезден статут, а истинските звезди си отиват непознати или неразбрани. Така и истината за Времето си отива заедно с тях. И всички сме щастливи, нали.
 
***
МЛЪК, НЕЩАСТНИЦИ!
 
Тия дни го отнесе и Георги Парцалев – един от малкото истински народни любимци.
Този факт го признава и Стоянка Мутафова, от десетилетия също несъмнена фаворитка на публиката - тя обаче има куража да изрече признанието си гласно, понеже е много образована и дори аристократична жена от известна софийска фамилия. Още преди години бях забелязал обаче, че никак не парадира с това, даже обратното – стреми се да го прикрива. Няма как, неизбежно е, когато си заобиколена от талантливи хора, обаче идващи от низините на живота. А пък и в тоталитарните години, поне в началните, образоваността и внушителните фамилни истории изглеждаха като неприемливо предимство – и като нищо можеха да ти закачат етикета на „класов враг“.
Парцалев също идваше от низините, оттам, откъдето всъщност идваме почти всички. Може би и затова имаше неукротима страст към античните мебели, старинните икони или ценните бижута, целият беше окичен с тях, като коледна елха – и сам иронизираше тази си слабост.
Сега, покрай задочната му разправия с Калоянчев, надълго разговарях със Стоянка, и тя ми разказа, как го увещавала да спре да трупа мебели, понеже цялото му жилище било задръстено от тях.
Обаче той винаги казвал едно и също: „В мазата има още място, нека си стоят там“. Всъщност е искал да каже, че на никой не му пречат – така че, да бъдат любезни да не му се бъркат в живота.
Ходил съм у тях, когато вече живееше на бул. „Ленин“, днешното „Цариградско шосе“, в апартамент под наем – понеже когато събрал кураж да си поиска жилище, му определили една гарсониера – това пак по думите на Мутафова.
На някои артистки със съмнително дарование – огромни апартаменти, а на народния любимец – гарсониера, понеже си е сам. Ура за справедливостта.
И по този начин пак са го унижавали – и той решил, че до края на живота си ще живее под наем, и така, както смята за нужно.
В апартамента му на „Ленин“ цареше някаква особена атмосфера – „диаболична“, както я наричах, а той се чудеше на акъла ми. Сега си мисля, че са го унижавали с гарсониерата не заради друго, а тъкмо защото бе народен любимец.
Те и звание му дадоха почти последен сред големите артистични имена - и Стоянка разказваше, как на всеки 24 май, докато слушал „Народе възродени“, очите му винаги се насълзявали. Това на днешните читатели няма да е много ясно, та трябва да го уточня: на 24 май даваха званията за заслуги в областта на културата и образованието, включително и на артистичната интелигенция. И всеки път все са прескачали Парцалев, някакви курветини ставаха заслужили на не знам какво си, а той си стоеше просто Парцалев. Народен любимец, обаче без звание.
Може би и затова народът го обичаше, в ония години той все още имаше определена слабост към хората, които ги унижават или притискат в някаква степен, без значение дори, колко са талантливи. По-късно тази народна любов се трансформира в любов към мутрите от улицата или чалгата, което си е едно от многобройните исторически постижения на Прехода.
Радой Ралин беше един от несъмнените богове от тази полутайна народна митология, обаче и Парцалев беше там. Комунистическите идеолози също се стараеха да си създадат собствена митология, с подходящи за собствените им канони хора, и донейде успяваха, но народът гледаше повече към оная, другата, неафишираната.
Лили, например, задълго беше в първата, официалната митология, особено когато се беше оженила за Политбюро на комунистическата партия. Но за нея ще стане дума по-късно.
Веднъж, според народните легенди, Парцалев не издържал приказките срещу себе си и рекъл на Живков: „Всичко ли оправихте в държавата, другарю Живков, та опряхте до моя задник?“
Знам отдавна тази фраза, и никога не бих посмял да питам за истинността й самия Парцалев, но сега ми изглежда абсурдно да го е казвал. Това би било в разрез с представата, която е искал да наложи за себе си.
По-интересното е друго – в онези години никой не би се сетил дори да обсъжда задника на този или онзи, хората просто си харесваха героите такива, каквито са.
И това не се дължеше на сковаността на ония времена – напротив, тогава гейовете, например, ги наричаха директно „педерасти“ или „манафи“, съобразно технологията, които ония практикуваха. Но хората обсъждаха това насаме и много рядко. По правило обаче, да се занимават с особеностите на известните хора минаваше за неприлично, най-много да се е говорело под сурдинка и на пияна глава.
А сега – прас! - отиваш и дърпаш за езика Калоянчев да каже, какъв е бил Парцалев.
И това далеч не е случайно, това се прави напълно промислено и напълно съзнателно.
Това е част от общото усилие да се самодоказват, като поругават паметта на избранниците на Съдбата. Едно напълно ненужно занимание.
Защото – сигурно вече сте го забелязали – някои могат да говорят непрестанно и най-скандалните неща, но това съвсем няма значение за Съдбата, тя няма и да ги погледне, дори и през рамо.
Да оставим настрани Парцалев, Калоянчев, дори и Карбовски.
Други хора, други сенки, друга идея се спотайват зад подобни истории.
Примерно, някакъв кисел режисьор, който се интересува единствено от някакъв кирливия си рейтинг - седи си в сянката, и само за да има успех предаването му, е готов на всичко, дори да изгризе нечий гръцмул, включително и този на моя приятел Карбовски.
Аз обичам това момче, но вече съм вдигнал ръце от него - той е това, което е, аз пък съм това, което съм. Той се е учил на телевизия при мен, но има предимството, че няма как аз да се уча на занаят при него. И затова играта ще върви по два различни правилника. Но не това е важното.
По-важното е друго. Сега мнозина се състезават по най-лесните правила: как по-сполучливо да предизвикат някаква сензация или да родят някаква мръсотия. А тази игра е много лесна, освен това е и безкрайна, тя може да трае вечно и в нея ще стават жертва най-вече хора като Парцалев.
Другите правила и въобще другата игра е непосилна за тях, изглежда им скучна и беззъба. Безсмислено им се вижда да мерят нечии постижения в сериозното, тях ги интересуват единствено постиженията в скверното. И затова все се опитват да практикуват троен скок на височина, както казваше Ерофеев.
Защо ще си губиш времето да научиш, примерно, кой, в края на краищата, е превел по-добре сонетите на Шекспир - българският народен будител Валери Петров или покойният непослушник Владимир Свинтила?
Мъка ще е това упражнение, разбира се - и ще става още по-голяма мъка само след няколко години, когато дори самият Шекспир вече ще е напълно непознат, за Парцалев да не говорим. Тогава най-голямата интелектуалка ще бъде Памела, а разговорът ще се води около циците й, ей такива неща. И това ще бъде безкрайният разговор на идващото време.
Когато ви казвам, че чалгата е идеология, създадена от политическата класа за нейно удобство, трябва да допълня, че тя е удобство и за медиите като цяло.
Днес, в молбите си за работа, новопришълците в медиите трябва да пишат, дали са чували за Лепа Брена, а не за Лилиев. В американската телевизия специално пък би трябвало да са наясно с актьорските постижения на бившия американски посланик в София Уорлик - а не с тези на, примерно, Апостол Карамитев.
Работа е ясна. Сражението почти е приключило, останала е съвсем малко надежда – и съвсем близо сме до деня, в който на знамето ни трябва да бъде извезан един задник.
А в държава, в която проявяват интерес най-вече към задниците – какво пречи пък други задници да я управляват? Нищо, разбира се.
Ей, да не забравим Лили.
Нямам нищо против нея, най-малкото заради това, че тя от 30 години ме забавлява, като повтаря едно и също: какви идиоти са останалите, в сравнение с нея. И колко е щастлива, независимо, че е заобиколена от останалите.
Подобно упорство и постоянство дори могат да бъдат адмирирани. Малко е скучно да слушаш едно и също, но пък кой има възможност да свери казаното от нея преди 30 години – и това, което казва сега.
Но ако ги чуеш изповедите й една след друга, няма как да не ти стане скучно и дори сиво – сякаш се озоваваш в противен есенен ден, когато зимата вече е наоколо, намираш се пред някаква селска църквица - забравена нейде в полето, забравена и от Времето, която спешно се нуждае от ремонт, понеже вече се е килнала на една страна, но няма кой да даде дори и стотинка за това…
Гледах Парцалев – сетне гледах Лили, такива каквито са останали в архивите на „Всяка неделя“. После гледах Лили - и след това Парцалев. Така няколко пъти.
И си казах, че Времето, все пак, понякога е и справедливо.
Поне по отношение на Парцалев. Те се занимават със задника му – а той изглежда все по-достолепен.
Те го облепват с мръсни думи – а неговите изглеждат още по-красиви.
Те говорят за задници - а пък той едва удържа сълзите си, когато ни казва, че вече си е взел сбогом с Дон Кихон - там, край паметника му в Мадрид, понеже е разбрал, че никой няма да му позволи да излезе от амплоата/затвора му на комик. Голям комик наистина, обаче комик, нали - друго си е да размахваш меча на Цар Шишман, примерно, на сцената на Народния театър – ах, тези мечове, които победоносно се размахват само в сънищата на българската история…
В единият архив Лили се пазари за пари - в другият архив Парцалев плаче за неосъществения си роля, а може би и за неосъществения си живот. И пр, и пр.
Не искам да идеализирам единия - за сметка на другия. В никакъв случай.
Сметката е друга и е проста, особено защото се отнася до днешната телевизия - не можеш да направиш нищо сериозно там, ако поне в някаква степен не обичаш героите си - или най-малкото не се опиташ да ги разбереш, без при това да слухтиш около задниците им.
Какви задници, по дяволите, защо ги тикате в очите ни - какво общо имат те с нашия занаят? Като искате толкова да се занимавате със задници – правете политически предавания, правете нещо като едновремешната „Панорама“, която беше специалист в каденето на тамян тъкмо на задниците.
Не разпалвайте и не търгувайте с най-ниските инстинкти на публиката - защото когато си все в септичната яма на живота, няма как да миришеш на приятно…
Везете си новото знаме – онова със задника, но поне изчакайте още малко, докато ги няма неудобните свидетели - такива като Мутафова, например, която и на 92 години е по-жива и духовно по-витална от вас, новите знаменосци.
Когато говорите с Калоянчев, който е чудовищен талант - може би най-невероятният, а и най-неразгаданият, поне от времето, когато съм прогледнал за театър - не го занимавайте със задници, а с всичко останало.
Питайте го, например, за новите актьори, накарайте го да бъде откровен за тях - не да говори за задниците им, а за талантеца им- как да се грижат за него, как да го отглеждат, за да го поощрят поне в някаква степен.
Не говорете за великите мъртъвците така, както го правят ония лайнярки от „Пуси Райъп“ – не влизайте в църквите на тези мъртъвци с кубинки, не разбутвайте с лакти почитателите им, и пр.
Не превръщайте живота и особено изкуството в някаква лудница, от която долитат само грухтене и някакви други неприятни звуци.
И после – кои пък сте вие, че да раздавате индулгенция за едни, понеже сте се цанили за техни кочияши, а пък да обругавате други - понеже дори не си представяте, какво са били, какво са изживели и какви следи са оставили във Времето.
Какво искате да дочакате – някой друг храбрец да направи рубрика, специално за Митко Щерев, който пък да говори непрестанно за музикалната култура, примерно, на Лили?
Но струва ли си това, по дяволите – и как ще ви изглежда?
След като поразказа някои неща за Парцалев, Стоянка Мутафова спомена и нещо, от което се беше най-притеснила.
Гледала в едно предаване, как някакъв участник сочно, натрапчиво-нахално и продължително се изсеквал срещу камерата.
Стоянка беше поразена от това, че са го оставили да го прави и дори сякаш му са се наслаждавали.
„О, скъпа – казах й аз, - та нали това е идеята на днешната телевизия. Изсекни се срещу публиката!“ 


ОЩЕ ПО ТЕМАТА