ХУДОЖНИКЪТ
Добави в Facebook
Добави в Twitter
RSS канала - Всяка неделя

 ПРИКАЗКИ ЗА ТЕЛЕВИЗИЯТА
 
 
БЕРБАТОВ И МАНИАЦИТЕ
Да общуваш със сардели
 
Да не желаеш да те вземат за нещо друго – това е най-важното условие, за да успееш в нашия занаят, а и изобщо.
Ален Боске цитира Салвадор Дали, който веднъж казал: „Искам името ми да се намира и в най-малката бакалница в Оверн, в Коста Рика и Тибет, между кутиите със сардели и сухото камилско мляко”.
Да се опитаме да направим връзка между тази фраза и нашенските маниаци.
***
Някои от тия маниаци си въобразяват, че направеното от един човек е нещо като да садиш някакви дръвчета. Боравят с категории от лесовъдството, дърветата им са по-понятни от човешките усилия и от човешкия успех. Лесовъдите маниаци охотно говорят за собствения си успех – колкото по-незначителен е той, толкова по-напористо. След време те виждат себе си като титани на успеха. Лошото е, че само те се виждат така. Те и бездънно наивните им клакьори, които стават все повече, поради безволието и аморфността на журналистическия занаят. Никакви хора направиха други никакви хора „звезди”. Това производство е най-лесното нещо, те охотно слагат маршалски звезди дори на случайни минувачи. Така глутницата непрекъснато се увеличава. Армия от сардели, в крайна сметка. Сериозните хора са смъртно отегчени от този церемониал, той си остава занятие на маниаците и техните ласкатели, които, впрочем, едва ли са истински сигурни в хвалебствията, които произвеждат в непомерни количества. Една врява без всякакъв смисъл, ако си помисли човек – няма те, и все едно, че не си бил. Но докато се мотаеш наоколо, ще продължаваш да се правиш на мъдрец и да редиш нелепици. Фолк дивите поне си присаждат силикон. На останалите няма кой да им присади силиконов мозък.
Нашенските маниаци се дразнят, когато им кажеш дори една дума, която не е по вкуса им. В същото време се радват на хулите срещу Бербатов. Те биха били щастливи, когато в който и да е европейски диарбекир някой вметне две куртоазни думи за тях от учтивост. Помните каква кампания направи една естрадна певица около тривиалния си концерт в чужда столица – макар че това бе нещо сходно с успеха на ежедневната тренировка на Бербатов в Манчестер. Онази певица обаче е като свещена крава за драскачите. Докато за Бербатов е позволено да се каже всичко. Ония, които обгрижват певицата от десетилетия, го правят „светски” – като разговор по време на следобедно чаепитие. Те не са в състояние да постигнат дори една проста съпоставка между онова, което тя е пеела преди 40, 30 или 10 години, и днешното й валсуване, а и нямат желание да си губят времето с подобни сравнения. А ония пък, които могат да го направят, са се отчаяли, а и гласът им не може да бъде чут от ухажорите. За една доста по-деликатна материя обаче, каквато е днешният футбол, всички са готови с тоягите.
Всяка сардела може да се упражнява с Бербатов. А човек като Фергюсън – шотландският скъперник и педант - все още размишлява върху гения му. Тогава – какво изобщо може да се опише или дори говори на български за Бербатов. Не ми споменавайте, какво били казали в „Сън” – в момента вие четете „Труд”, а не някой от местните парцали.
***
Бербатов трябва да се откаже дори да говори на български. Навремето един идиот беше задал непремерен въпрос на Джак Никълсън / тия дни си припомних тази история от „Стандарт”, струва ми се/ и той няколко десетилетия отказваше всякакви интервюта. Няма защо да общуваш със сардели. Няма защо да забелязващ изобщо производителите на анускрипти - ония, които се въртят все в тази част на тялото.
***
Този човек по нищо не прилича на българин. Чудил съм се как е възможно да се роди в Благоевград. Осанката му е дори по-изтънчена от тази на Аспарухов/Гунди, а това ми изглеждаше невъзможно. До него Руни изглежда като едно диво прасе, летящо срещу теб със затворени очи. А движенията на Б. са толкова изтънчени, че сякаш се извършват на забавен каданс – само дето ефектът е светкавичен, стига да има кой да го схване. Затова и хората край него в отбора – чергари от всички раси и от целия свят – го обожават, за разлика от нашите сардели. Дори и Кака и Роналдо /малкият/ изглеждат някак ръбести в сравнение с него. Бързината на мисленето му е уникална. И много често остава неразбран. В днешните коварни индустриални футболни времена той изглежда като ненужна загадка за мнозина. Обаче футболът е бил движен напред винаги от мистерията на подобни хора. На няколко пъти специално гледах последния му мач във висшата лига – странен силует сред партньорите си, с нито един грешен пас, а те бяха десетки, с нито едно загубено единоборство, с едно изключение, с удари, които отправяше от нищото и с голов пас, който дойде по най-озадачаващия начин.
У нас, когато сме безсилни пред някаква загадка, започваме да я ругаем. Ние псуваме на майка дори някакъв нещастен трън, който се е забил в петата ни /по Найден Шейтанов/. О, това момче – със своята необичайност също се е забило в пихтията от сардели.
***
В същото време, ние сме винаги по-милостиви към местните бърборковци, които сънуват, че са световни звезди. Непризнати - извън светските събития - дори в собствената си страна, те не се уморяват да твърдят, че са успели навън, сякаш говорят за ходене по „навънка”. След Калотина – както обичат да се репчат. Там, дето всъщност никой пет пари не дава за тях. Съвсем други хора, само малцина, са участниците в отборът на националната ни чест, но те никога не говореха и не говорят за това. Чуете ли някой много да ви дрънка за Калотина, питайте го дали изобщо е чувал за Елена Николай, примерно - и го зарежете да си блудства сам с манията си. Излишно е да споменавам имената им - всички се сещате за тях, омръзнали са ви, каквато и роля да им отреди случайността, нищо не трепва във вас.
Обаче днешната телевизионна рая е готова да ги слуша – понеже това не струва никакви усилия. Сардели утвърждават сардели.
Най-досадните измежду тях, дори когато имат някаква позиция, в която трябва да работят скромно и смислено, пак мътят единствено за себе си. Дори лепенето на некролози използват за собствената си суета. Колкото по-незначителна е ролята им за обществото, толкова по-шумни са приказките им и перченето им – малки хора върху огромни пиедестали. Газени лампи върху морски фар.
А пък разпъват – поне така си представят – Бербатов.
 
***
Порочната роля на сарделите не е за подценяване - техните кухи възторзи са храната за маниаците. И нещо по-лошо - те не са в състояние да осмислят и собствената си роля. А тя би могла да бъде значителна. Например, всеки човек от телевизията, който десетилетия обсебва общественото внимание и го формира, има многократно по-завиден принос от онези, които сами лепят от глина собствения си образ. Но малцина са онези, които изобщо осъзнават това.
Тия хора могат да засадят много повече идеи, ако използвам лесовъдския език на някои от маниаците.
***
За Бербатов би могъл да говори човек като Григор Вачков – абсолютният любимец на народа. Само един истински успял човек може да обясни – и преглътне – успеха на друг. Гришата се радваше по един неземен начин на чуждия успех. Йордан Радичков пък – на неговия. Това е един специален клуб, който вече също е на изчезване.
Но Бербатов не трябва сам да се обяснява. По-добре да отиде да гледа един баскетболен мач в Лос Анжелис с Джак Никълсън, той ще му обясни. Беше много досадна заканата му след години да оправя българския футбол. Не му е нужно подобно нещо.
Цинизмът на сарделите е нечуван. Отмъстителни заради своята незначителност, те с възторг пишат епилози и некролози за Бербатов. Спри да четеш тия боклуци, избягвай излишните полемики и пр.
***
Мнимото срутване на Бербатов е полезно и за други хора извън спорта – например в политиката, които усилено лъскат собствения си паметник. Един мъдър политически самодържец се нуждае от звезди. Останалите виждат в тяхно лице съперници, ревнуват успеха им. Живков се радваше на артистичните звезди, но с мярка, не му беше много приятно да излязат от своята орбита. Той ми спомена нещо невероятно през ноември 1990 година – очаквал да се направи един комитет за неговото спасение, тъй го нарече самият той, в който да влезе например и Радой Ралин! Това не беше случайно – той беше наясно, че Радой е страдал предостатъчно от режима му, но пък имаше невероятно влияние върху публиката. Искам да кажа, че докато Бойко рита с такова настървение дори футболната топка, никога няма да се сети за Бербатов, надявам се, че ме разбирате.
Днешните телевизионни маниаци пък са пуцингът на властта. Помпат самочувствието им, понеже знаят, че са много лесни – духнеш го и го няма, цветенце, горкичкото, мота се някъде наоколо, но няма вече никакво значение. Единствената полза от подобни типове е, че послушно обслужват чужди митологии, не са никак своенравни, а послушнички, удобни за еднократна употреба - кондомите на самодържеца. Макар че те не могат да бъдат полезни по никакъв начин – нито на публиката, нито на Него.
Бойко, например, в момента е лишен от алтернатива, и времето на неговите масали изглежда неограничено. Алтернативата е вътре в него – там има и нещо друго, извън това, което той днес охотно предлага. Това другото е важно да се поощри, и той самият да го преоткрие – въпреки собствената си съпротива. Но не може да се случи, докато маниаците и сарделите грачат наоколо.
И Маруся включително, разбира се.
***
Разюздано нечувствителни сме към миналото. Моите приятели от „24 часа” създават един нов, ироничен по същество биографичен жанр, той оставя отлични свидетелства за въпросните маниащини – вече ни срещнаха с българския Херкулес, Кол и пр. Изповедта на Маруся Мирчевска тия дни засега е кулминацията. Бившата снаха на Живков наговори толкова нелепости, сякаш си мисли, че светът свършва всеки момент. Ако махнем всичките й преувеличения, тя направо ще остане глухоняма. Разбираме, че тя е измислила новите киножанрове - може би дори и самото кино, филмите й са кинокласика, а стиховете й са безсмъртни. А пък според президента Обама, тя е един нов Томас Джеферсън. Снахата на Живков, която пишеше стихчета под нагона на ласкателите край нея.
Смятам, че в името на националната ни сигурност и душевното ни здраве рязко трябва да се намали общуването с подобни мистификатори. Понеже идва от Щатите, се сетих за една куриозна история. Там „националната сигурност” беше повод да се прикрият доста афери /Уотъргейт, Ирангейт и пр./. А през 1992 година художествената галерия на Пентагона се опитала да я използва, за да скрие факта, че някакъв хулиган нарисувал мустаци на масления портрет на главнокомандващия на военновъздушните сили Тони МакПийк. И нашата Маруся си е нарисувала доста разкошни мустаци.
Хапнете един залък, понеже ще ви цитирам нещо, което било принос в световната поезия. Посветено е на Хилари Клинтън, как иначе: „Ти стоиш в смелост и красота,/ ти стоиш до всеки мъж и жена,/ нечути и пренебрегнати./ Сега те застават до теб…/За да продължиш да стоиш./ За да тръгнем заедно…”
Владко, Владко, защо не се държа по-кротко с това момиче?
/“Труд“, 18 май 2010/
 
 
ПРИКАЗКИ ЗА УТРЕ
 
ГАМЕНЩИНИ
Сега се започва
 
Стоичков пак наби репортер: подготвил го с две бързи крошета – отляво и отдясно, гарнирани с един ляв шут – митологията за левия шут трябва да се поддържа, дори и в Чикаго, сетне с мощен прав го пратил на пода, в краката на шефа на чикагската полиция.
Чудесно изпълнение, и много подходящо за българските медии, жадни за подобни зрелища - фиктивни или истински, без значение.
Една грешка допуснал само Стоичков: разбил устата на репортера - а той пък българин, а не му я зашил. Понеже всичко се оказа измислица.
Българинът и на Луната да го заселят, пак ще си остане все толкова едър единствено в завистта си – и дребен във всичко останало. Кръвополитието бе описано зрелищно, и на първите страници на доста вестници. А опровержението на тази тъпа лъжа – нейде вътре, и с няколко реда, ако изобщо го направиха. Разочарованието бе пълно и не успяха да го скрият – как им се щеше чикагският тъпанар наистина да е отнесъл няколко ритника. Той, всъщност, веднага бе забравен, никой не му обърна повече внимание, той и не беше нужен за мазалото, което трябваше да представи Стоичков като негодник и канибал.
Една голяма грешка допускат истинските ни звезди – и тя е, че не се научиха да бъдат недостъпни, това изглежда невъзможно предвид произхода им. Обаче и Ал Пачино и Робърт Де Ниро излизат от низината, тя е в кръвта им - обаче вижте ги, как се държат с навлеците, вижте как Де Ниро отмина нашите репортери на летището, без да отрони нито една дума - а те изобщо не се обидиха, държаха си се слугински, можеха още две денонощия да го чакат на студа. От него не се обиждат, обаче ако Бербатов ги отмине, веднага ще му измислят нещо. Един се чудил, защо нищо не съм го питал по телевизията за историята с брат му. Друг пък направо си измислил, че Бербатов ми забранил да го занимавам с това. Ехе - най-после се намери някой да му забранява нещо на К.К.
Всеки сам пише собствената си история, това е разбирането ми, което не бих нарушил в никакъв случай. А и онази история с брат му ще се окаже най-вероятно изсмукана и главно интересна заради самият Митко. Те така и с майка му се занимаваха, че дала под съд някакъв съсед – и в онзи случай пак имаха предвид Митко, той им е заседнал в очите.
Ето заради това Де Ниро ще ви отминава мълчаливо – макар че сетне и той си плати цената, трябваше цяла вечер да слуша Бойко. Може и да му е било интересно, де да знам, бих дал много, за да чуя какво са си говорили двамата.
Веднъж, преди много години, когато гледали на монтажната маса „Разяреният бик“, авторите и продуцентите започнали да спорят, понеже филмът им се видял доста кървав. Говорили разпалено и дълго, и накрая Де Ниро, който мълчал през цялото време, само отронил: „Но той /героят му/, все пак, не е хлебарка, нали?“
Дано не е отронил нещо подобно и на онази вечеря с Бойко. Но и да е мълчал, пак е нещо да си в компанията му. А и Вежди му дал оправдание за мълчанието – връчил му да разглежда каталози със свои работи.
Ние не знаем как да говорим с хора с подобен калибър, с нашите първенци ни е по-лесно – навираш се под юмруците или под полите им, и готово. Все гледаме да го извъртим по посока на неприличното.
Лорънс Гробъл направи чудесна книга от интервюта с Ал Пачино. Наистина е фантастична, много трябва да сме задължени на издателство „Колибри“ за поредицата му за големите имена на киното. На едно място Гробъл прави един само далечен интимен намек - и тогава Ал Пачино го отрязва: „Е, не можа да се сдържиш и да не ме попиташ, колко ми е дълъг, нали?“, цитирам приблизително. Толкова язвително е, че веднага ти запушва устата.
Какво обаче да каже Бербатов, когато някой навлек му се качва на главата: „Бербатка това, Бербатка онова“. Трябва да си наеме някой личен фейлетонист, който да му подава шеговито-остроумни реплики в такива случаи, за да изглежда джентълмен. Но и това няма да му помогне.
Той е голям фен на киното, истински, знае онова, което го интересува, в подробности. Описанието, което дава на Хю Лори /д-р Хаус/ е пределно точно. И когато някой ти казва, че е „брилянтен темерут“, това е пределно ясен знак да не се държиш дърварски с него. Все едно ти казва, да не го питаш за онази му дължина и да не търчиш като диво прасе срещу него.
Между другото, Бербатов ми разказа една история, която ми се видя направо невероятна, и доста време се колебах, дали да ви я предам. Връщал се в София, и в рейсчето за ВИП пътници се оказали с Морган Фрийман. И понеже Митко го харесвал много, решил да си поиска автограф - имал в себе си някакво списание, което човек чете само в самолетите, а там пък за късмет имало снимка на Фрийман, откъснал трескаво страницата и се обърнал към актьора.
„Позна те веднага, нали?“ - прекъснах го аз, бях напълно сигурен в това.
„Нищо подобно – рече Митко. – Но, във всеки случай, учтиво ми отказа, имал принцип и никога не давал автографи“.
Ех, как не е бил наблизо онзи нахалник от Чикаго, да изгрухти няколко пъти срещу Морган: „Не те ли е срам, бе, Моргане, виж се колко си черен“, и пр. А после да тръгне да разказва на баламурниците от българските медии, какъв дивак е Фрийман, какъв надут балон, никакъв актьор не е всъщност, понеже не ми обръща внимание, и пр.
Случката обаче с Митко е невероятна по други причини. Той със сигурност е по-популярен от повечето световни актьори, така е и с повечето звезди на Висшата лига. Направих му една проста сметка, но Митко пак не ми повярва. Лигата има 38 кръга, като притурим към тях мачовете за купите и международните срещи стават някъде минимум около 50 мача на сезон. Ако сложим дори средно по 10 милиона зрители на кръг в целия свят, което е направо скромно, излиза, че Митко го гледат не по-малко от половин милиард зрители на сезон. Е, кой филм може да се похвали с толкова публика?
Ония си пазят свято пространството, нашите обаче все още не са научени на това. И няма как да е иначе, след като сегашните силиконови кукли са повече от достъпни, всеки будала може да погледне под полата им - и това на всеки концерт. Затова световните ни имена винаги ще бъдат въвличани в мръсотии като чикагската измислица. По-рано, когато хората спазваха някаква мярка дори и в интереса си към звездите, между тях имаше повече или по-малко достъпни, а някои бяха и съвсем недостъпни. Например, Гяуров не можеше да го хванеш за копчето на сакото, и да му изтърсиш, колко го боготвориш. Тия хора живееха предимно в чужбина и това също респектираше. Сега и в Бъкингам да се шириш, и това няма да ти помогне.
 
Но ще става все по-лошо - желанието да се наднича в спалнята на този или онзи ще нараства неудържимо. Някои колеги на Бербатов са схванали това и непрекъснато разказват историите на гаджетата си, те са станали биографи на някакви силиконови кукли, а не толкова футболисти. И това не можете да го очаквате от Митко или Стоичков. Затова трябва им да се организира някакъв фиктивен побой или нещо друго от този сорт.
Навремето широката публика не знаеше, кои са съпругите например на Григор Вачков или Данаилов, а и никой не се интересуваше от това. Зрителите на „Всяка неделя“, а те бяха милиони, разбраха, че Невена Коканова е вдовица, едва когато тя се появи в траурни дрехи на екран. Обикновените хора обичаха нея и ролите й, и не любопитстваха за другото, макар че съпругът й беше голям режисьор, на когото тя дължеше много. Любомир Шарланджиев беше много известна фигура, но в кръгът на творческата общност. Личните истории на тогавашните звезди не бяха ценни за почитателите им, и никой не се занимаваше с тях. Дори някои шумни раздели, като например тази на Анахид и Коста Цонев, оставаха в едни прибран кръг.
Хората се държаха деликатно с любимците си, респектирани от изкуството им. Но не им спестяваха и острите въпроси. Спомням си, например, интервюто с Григор Вачков, той беше първият официален „Събеседник по желание“. Зрител беше попитал, дали дъщеря му Мартина не е влязла с връзки в театралната академия, и Гришата настоя да му го задам този въпрос. В наши дни, и без изобщо да е минавала покрай академията, темата за дъщерята на някой първенец дни наред ще заема първите страници на вестниците, омотана с всевъзможни измислици. Е, тогава Гришата спокойно си отговори, а пък Марта и досега показва, че няма нищо случайно в кариерата й. Хората боготворяха първенците си. Погребението на Гунди, което сега някои политикани се опитаха да осквернят с късна дата – уж било организирано от властите, представяте ли си каква глупост е това! – не беше единствената демонстрация на публична обич.
Веднъж се видяхме с Григор Вачков в стария бар „Астория“, тогава беше „Клуб на актьора“. Вече си тръгвахме, когато някой ехидно му подметна нещо от рода: „ Как си, Бомба?“ - така се наричаше героят му от „На всеки километър“ - Митко Бомбата. Бяха минали години, Гришата искаше да се откъсне от този образ, беше направил редица забележителни неща, а онзи – Бомба! Все се мъча да си спомня, коя нищожна актьорска душа го каза, и не мога. Но това бяха редки случаи на гаменщина, и никой дори не можеше да си представи, че тя ще достигне сегашните си размери. А то и сега се почва, ще видите на какво са способни комплексарите, само чакайте.
А, и да не забравя. Могат да лъжат до второ пришествие за истинските ни първенци – но когато Костов внезапно, след цели 15 години, си признава, че се е договарял с комуниста Николай Добрев по кьошетата за властта – това ги оставя безразлични. А той им удря един здрав юмрук, а сетне се и изплюва върху окървавените им мутри. И нищо – преглъщат го този юмрук, залисани да измислят разни побои и други небивалици.
/“Стандарт“, 16 октомври 2012/


ОЩЕ ПО ТЕМАТА